Как изглежда медиацията, когато я видиш не само като процедура, а като вътрешна мисия?
Отговорът даде Айсу Юмерова, студентка в Икономически университет – Варна, отличена с първо място в конкурса за есе „Медиацията в моите представи“ в категория студенти.
Нейният текст не просто впечатли журито, той разказа история за принадлежност, мостове между култури и медиацията като начин на живот.
🎓 Есето е включено в специален дигитален сборник, който ще бъде публикуван на сайта на Институт „Итера“, Икономически университет- Варна и споделен с партньорски институции.
Есе – Айсу Юмерова, ИУ-Варна
„Медиацията в моите представи“
…Да бъдеш медиатор между култури, между традиции, между поколения… това е умение, което не се учи от книги, а от това да си „между“. Да се чувстваш често като буркан без етикет и после сам да си го напишеш…
Разбира се! Ето пълния текст на есето, отличено с първо място в категория студенти в конкурса „Медиацията в моите представи“, написано от Айсу Юмерова, ИУ – Варна:
🏆 „Медиацията в моите представи“- пълен текст
Автор: Айсу Мехмедова Юмерова
Имам различни буркани в хладилника. Някои са малки и с капачки, които не се затварят добре. Други – високи, с дебело стъкло, като онези, които баба използваше за компоти. Едни са пълни с лютеница, други – с паста от черни маслини. Има дори буркан с тахан и сладко от рози – стоящи един до друг, напълно несъвместими за някого, но напълно естествени за мен.
Родена съм в България. Туркиня съм. Израснах сред език, който не винаги разбираше сърцето ми, и сред сърца, които понякога не разбираха езика ми. Сърцето ми винаги е било на границата – нито само тук, нито само там. Израснах с две азбуки, два езика, два вида тишина. В училище се чувствах разделена – понякога твърде туркиня, за да бъда „съвсем българка“, друг път – твърде българка, за да бъда „наша“ в очите на част от роднините ми.
Учителите ми рядко произнасяха името ми правилно – „Айса“, „Айшу“, „Айше“ – сякаш не само езикът им се препъваше, а и погледът. Всеки път, когато трябваше да се поправям, усещах как едно парченце от мен се скрива навътре. Но продължавах. Защото ако аз не се застъпя за себе си – кой ще го направи?
Там ме питаха „откъде си наистина“. Когато казвах „оттук“, ме гледаха все едно лъжа. А когато казвах „от Турция“ – сякаш се отдалечавах от себе си. Опитвах се да принадлежа. Но се чувствах като буркан без етикет – нито в един рафт, нито в друг.
Помня как в начален курс не исках да говоря на турски сред съученици – страхувах се, че ще ме отбягват. Вкъщи обаче се чувствах виновна, че забравям думи, с които баба ми ме е люляла на коляното си. В мен винаги бушуваше въпросът: Къде принадлежа?
С времето животът ми започна да прилича на карта с щрихи от различни светове. Част от детството ми мина в Германия. Тогава още не разбирах какво значи да си „чужд“ отвъд езика. Като тийнейджър често ходех не само на училище, но и в общината, болницата, по различни институции – не за себе си, а за родителите ми. Те не говореха свободно немски, а аз вече знаех достатъчно, за да превеждам, да попълвам формуляри, да обяснявам.
На 12 разбрах какво е да носиш отговорност, която не ти принадлежи по възраст, но ти принадлежи по сърце. Това също е медиация – да бъдеш гласът между тези, които обичаш, и света, който не винаги ги разбира.
Уча в Икономически университет – Варна, а сега съм на „Еразъм“ в Италия. Уча в Рим, говоря на английски, мисля на български, мечтая на турски, споря на немски. И все по-рядко се питам къде ми е мястото. Все по-често си казвам: мястото ми е там, където нося уважение към всички свои гласове.
В този вътрешен свят медиацията за мен не е просто техника за решаване на спорове. Тя е необходимост. Аз не я избрах – тя мен. Да бъдеш медиатор между култури, между традиции, между поколения… това е умение, което не се учи от книги, а от това да си „между“. Да се чувстваш често като буркан без етикет – и после сам да си го напишеш.
Научих се да бъда преводач – не само между езици, а между култури, погледи, предразсъдъци. Да обяснявам на баба защо в Германия не се събуват на вратата, а на италианска съквартирантка защо чушките в хладилника са печени, а не сурови. Да защитавам традициите си, без да отхвърлям чуждите.
Медиацията за мен не е професия. Тя е изкуството да живееш между два свята, без да се скъсаш. Да приемеш вътрешния си конфликт и да го превърнеш в мост, а не в стена. Да разбереш, че не си задължен да избираш само едната страна – понякога можеш да бъдеш и двете. Да бъдеш цял, дори ако си съставен от парчета.
Сега, когато говоря с хора от различни страни, когато участвам в дебати, когато помагам на приятели да се разберат – аз всъщност медиирам. Не защото съм обучена за това, а защото животът ме научи. И не с правила, а с разбиране.
Когато отворя хладилника, понякога се усмихвам. Има дни, в които миризмата на розовото сладко надделява, в други – доминира лютеницата. Но вече не търся ред. Виждам богатство. Това съм аз. Това е моят свят. И когато някой ден бъда адвокат, или собственик на бизнес, или просто човек с глас – ще помня това:
да не се страхувам да бъда мост, дори когато и двете страни изглеждат далеч.
Защото медиацията не е само за другите. Тя е и за себе си. Да се научиш да живееш с всички свои гласове, без да ги заглушаваш. Да си Айсу, без да избираш между Айше и Ани.
Благодарим на всички участници и преподаватели, които вдъхновиха, подкрепиха и развиха идеята, че младите хора имат какво да кажат – и го правят с дълбочина, искреност и визия.
